За пръв път от много време насам докладът на Европейската комисия за напредъка на българските реформи в правосъдието и борбата с корупцията предизвика повече недоволство сред хората, които очакват по-активни действия в тези сфери, и подейства донякъде успокояващо на бетониралото се статукво.
Положението в двете проблемни области не се е променило въобще и когато всички очакваха от Брюксел унищожителни критики за поредната година на имитативни действия, констатациите всъщност бяха меки.
Първата причина за това е политическа – в Брюксел разбират, че критиките им сега не биха имали адресат, доколкото за последната година се смениха три правителства, а сегашното показва много по-големи намерения за реални промени, сравнено с предишните. Силна критика сега би могла да обезкуражи първите плахи реформаторски стъпки на управляващата коалиция.
Извън добре звучащите политически причини обаче има и друго. Колкото и да бяха остри докладите досега, те не успяха да предизвикат никакъв ефект. Независимо от тона, нито има осъдени корумпирани политици, нито се е появило усещане за справедливост в правораздаването. Тъжната истина е, че в началото годишните доклади изглеждаха като добър инструмент за натиск от Брюксел върху българските власти, но всъщност не успяха да доведат до резултати. Днес Европейската комисия има всички основания да изглежда уморена. Тя повтаря едни и същи неща с години, докато българските политици са като хамстери в колело – ужким го въртят, но то седи на едно място.
Случващото се в момента е напълно логично – в продължение на години очаквахме едва ли не Европейският съюз да направи реформите в България, докато всъщност от Брюксел можем да очакваме само подкрепа – с идеи и пари. Никакви доклади и мониторингови механизми не могат да заместят реформаторските усилия в държавата. Никой друг не може да свърши нашата работа./ Капитал