За сравнение според статистиката на Агенцията по обществени поръчки (АОП) обичайното темпо за пускане на нови търгове е 250 на ден.
Какво става? Бюджетът се пука като ледена скулптура насред Сахара. Теглят се допълнителни заеми за успокояване на вложителите в банки. С други думи пари няма, или поне не са в изобилие. Кое тогава провокира тази над шест пъти по-висока активност у пословичните с мудността си държавна и общинска администрация?
Оправданията са най-разнообразни. Сред обективните е това, че в някои случаи става дума за спешно усвояване на европари, които ще бъдат загубени.
Бизнесът заподозря друг, по-важен мотив за бързането – от 1 юли влязоха в сила промени на Закона за обществените поръчки. Така и не става ясно кое точно е стресиращото в тях. Основните правила в новия закон не се менят радикално, въвеждат се някои изисквания за подизпълнители, уреждат се държавни фирми да печелят конкурси без търг. Възложителите обаче ще са длъжни да публикуват вече цялата документация по процедурите на сайтовете си. Както и победителите. Е, това си е стрес за чиновника. Той предпочита сянката.
Третата, съвсем прозаична причина, е хаосът в държавата. Властта е пред сдаване. Част от отиващата си администрация определено се опитва да генерира корупционни приходи като за последно. Със сигурност има и чисто партийни интереси да бъдат “захлебени” конкретни фирми, за да имат достатъчно поръчки в периода, в който партийните им покровители може да се окажат извън властта.
Особено смущаващо в този смисъл е, че една част от най-големите търгове са обявени, без да имат осигурено финансиране. По традиция този похват се прилага например от Агенция “Пътна инфраструктура” (АПИ). Сега ведомството е пуснало финансово необезпечени поръчки за 360 млн. лева. Когато има пари, договорите ще се задействат, обяснява пътният шеф Стефан Чайков. Обяснява той, но истината е, че с този похват чиновниците всъщност се опитват да крадат и от “отвъдното” (не в леталния смисъл), като програмират бъдещето.
Това си е висш корупционен пилотаж, на който се насърбахме в предишни години. И който влече серия от неприятности в бъдеще плюс бюджетни проблеми.
Кой ти помни например протеста от пролетта на 2009 г. на работници от “Автомагистрали Черно море” АД пред пътната агенция? Тогава служители от фирмата замеряха с яйца сградата на агенцията, защото не бяха получавали заплати няколко месеца. А не бяха получавали заплати, защото пътната агенция и строителното министерство дължаха близо 15 млн. лева на дружеството. Дължаха ги, защото “Автомагистрали Черно море” работило по договор от 2007 г. за рехабилитация на път, който бил сключен под условие, т.е. без осигурено финансиране. Тогавашният шеф на пътната агенция Янко Янков избухна: “Искате да подпиша незаконен документ. Аз с вас договор нямам!” Да, ама неговият предшественик Димитър Иванов се оказа, че имал, но вече не е там, за да си сърба попарата.
И друг пример, за да не остане някой с убеждението, че такива неща се правят само в пътния фонд. В средата на 2009 г. се оказа, че Министерството на регионалното развитие по времето на министър Асен Гагаузов е сключило договори за 300 млн. лева, без да е осигурено финансиране. За 160 млн. лв. от тях става дума отново за договори под условие – като се намерят пари, ще тръгнат и проектите. Резултатът беше кошмарен. Властта се смени, новият министър Росен Плевнелиев започна орязване на разходите. Големи градове като Благоевград се оказаха с разкопани улици за подмяна на ВиК мрежата заради спрените пари. Част от започнатите проекти бяха замразени, а договорите за нестартиралите – анулирани.
Генезисът на схемата “договори под условие” обаче се корени по-далече в миналото. Евгени Чачев, строителен министър при Иван Костов, призна преди години, че по подобен начин се е процедирало и при него. Всъщност той със сигурност не е измислил модела, а само се е възползвал от него.
Този подход е златна кокошка на гърба на данъкоплатците и за двете страни в процеса. Фирмите имат нужда от дългосрочно планиране и един сключен, макар и незадействан договор, им дава сигурност за бъдещи периоди. Готови са да си плащат под масата за удоволствието. От което се възползват и настоящият чиновник, за да сключи договор от бъдещето, и следващият, за да го задейства впоследствие. Има обаче и трети печеливш – партиите, които раздават поръчките, докато са на власт. И всичко това – безнаказано. Докога? Може би е добре да бъде направена нова поправка в Закона за обществените поръчки, с която да се забранят търгове от бъдещето./Капитал