Липсата на ясна концепция за посоката на регионалното развитие в България е по-видима от всякога. От една страна се наблюдава засилваща се експертна и обществена подкрепа за повишена финансова самостоятелност на местните власти и преотстъпване на данъчни правомощия, а от друга – политически стремеж за продължаващо централизирано разпределение на пари от бюджета във формат, който подозрително наподобява т.нар. Регионален фонд на кабинета „Орешарски”.
И ако до преди месец последният основателно беше заклеймяван като изпълнен с политическо съдържание инструмент за финансиране на близки до правителството кметове, сега се чуват гласове за неговото запазване с обещанието: „Ама ние няма да правим като тях”. Интуитивните възражения са две: 1) Защо трябва да ви вярваме?; и 2) С какво обещаната промяна в подхода при отпускането на средствата променя административния централно-планировъчен характер на самия фонд? Или с други думи – кой е човекът, който ще определи, че община Х има по-голяма нужда от спортна площадка от община Y и на базата на какво?
Нека се върнем към проблемите на статуквото:
Липсващата връзка между икономическата активност в общините и местните бюджети води и до липса на стимули за местната администрация да подобрява качеството на предоставяните услуги, да търси инвеститори и като цяло – да работи за осигуряването на благополучието на жителите си;
Общините се намират във все по-голямата зависимост от европейските средства, което ги прави силно уязвими при непрекъснатите спирания на средствата по оперативните програми;
Сегашната система на васална зависимост на общинските бюджети от централното правителство на практика не позволява натрупването на достатъчни резерви, които да бъдат използвани за намаляване на стари задължения или осигуряване на стабилността на общинските финанси в кризисни периоди или ситуации (за справка – наводненията през тази година).
Ако визията за развитие на регионалната политика на страната ни бъде изчерпана със създаването на поредния „фонд”, нито един от горепосочените проблеми няма да бъде разрешен. Нещо повече – много от общините ще бъдат поставени в още по-силна зависимост от трансферите от централния бюджет, което, предвид всички краткосрочни и средносрочни заплахи пред фиска на страната, не изглежда като особено далновиден ход. Остава опасността очевидно необходими според местните власти проекти (като изчистването на коритото на близката река) да продължат да бъдат отхвърляни от централните власти.
По този начин и до ден днешен трансферите от централния бюджет продължават да доминират над собствените приходи на огромната част от общините. Това обстоятелство придава подчертано административен и дори на моменти формален привкус на общинския бюджетен процес. Този проблем бива широко осъзнат, но въпреки застъпените в програмите на някои от парламентарно представените партии идеи за децентрализация ясен политически ангажимент за промяна на курса засега не се вижда.
Алтернативи има, а може би най-лесно изпълнимата и реалистична промяна е общината автоматично да получава част от облагането на доходите на нейните жители. Пренасочването, например, на една пета от постъпленията от подоходния данък към общините би им осигурило допълнителен ресурс от над 500 млн. лв. Единственото административно условие, за да се случи това, е установяване на връзката между платения данък от всяко едно лице и неговото постоянно местожителство – т.е. въвеждането на принципа „Парите следват личната карта”. Този подход дава възможност на гражданите, чийто постоянен адрес е в една община, но живеят и работят в друга, да определят къде да се насочват част от данъците им – съответно като променят или оставят непроменена адресната си регистрация. Това:
Ще създаде финансови стимули за местните власти да насърчават икономическата активност, предприемачеството и инвестициите – били те от чужбина или от други части на страната. Повече работни места ще означава повече постъпления в общинския бюджет – съответно повече средства за провеждането на местни политики.
Ще създаде стимули за подобряване на качеството на местните административни услуги, включително по-бързото разпространение на електронните услуги не само на хартия, но и на практика.
Ще създаде условия за възраждане на местната демокрация чрез увеличаване на ролята на общинския съвет и създаването на стимули за засилен контрол от страна на гражданите. По този начин ще се възстанови отдавна изгубената връзка между „политическото представителство” и „данъчното облагане” на местно ниво.
Основният аргумент срещу тази теза е, че постъпленията ще се насочат главно към големите общини в страната – т.е. тези, които ангажират най-голям трудов ресурс, което може да доведе до задълбочаването на разделението между регионите. Въпреки че подобно твърдение има своите основания, не трябва да забравяме, че според данните от последното преброяване близо 400 хиляди души пътуват ежедневно за работа в друго населено място. Повишаването на трудовата мобилност на населението е една от основните предпоставки за сближаването на районите, тъй като тя спомага за превръщането на трудови доходи от едни райони към потребление в други, без непременно да предизвиква миграция. Освен това има и голям брой хора, които живеят и работят на едно и също място, но постоянното им местожителство се намира другаде – т.е. данъците им ще отиват обратно в родните им места.
Прехвърлянето на част от постъпленията от данъците върху доходите към общините е неутрална промяна по отношение на цялостната данъчна тежест в икономиката. С други думи – пак ще се събират същите средства, по същия начин, но общините ще разполагат с повече собствен ресурс, който ще могат да инвестират в приоритетни за тях проекти. И накрая – подобна промяна (в отсъствието на промени в териториално-административното разделение) не предполага намаляване на бюджетните трансфери към по-бедните райони. Напротив – тя би създала допълнителен капацитет за натрупване на собствен ресурс и по-силни стимули за всички общини, включително и по-бедните, да работят активно за привличането на инвестиции и създаването на работни места./Труд