Какво всъщност ни каза с решението си Върховният касационен съд
Върховният касационен съд постанови решение, с което прокуратурата е осъдена да обезщети Антоанета Василева заради нарушеното ѝ право делото срещу нея да приключи в разумен срок. Решението далеч надхвърля рамките на един конкретен спор. То не оправдава никого по обвиненията по делото „КТБ“, не отменя наказателното производство и не дава отговор на въпроса кой носи вина за банковия крах. Но прави нещо не по-малко важно – поставя ясна граница пред държавното обвинение и напомня, че в една правова държава дори прокуратурата не може безкрайно да държи гражданите в положението на обвиняеми.
Особено силно впечатление правят мотивите на върховните съдии. Те практически отхвърлят основната теза на прокуратурата, че сложността на делото сама по себе си оправдава продължилото повече от дванадесет години разследване. ВКС отбелязва, че прокуратурата не е доказала нито какви конкретни процесуални действия са извършени през този период, нито какво остава да бъде направено, нито кога реално може да се очаква приключване на досъдебното производство. С други думи – държавното обвинение не е успяло да убеди съда, че забавянето е обективно неизбежно, а не резултат от собствената му неефективност.
Най-същественият извод обаче се съдържа между редовете. Ако едно разследване продължава толкова дълго, без обвинителен акт, без съдебен процес и без обозрим край, възниква въпросът дали то все още изпълнява предназначението си. Наказателното производство не е създадено, за да държи хората години наред в състояние на правна несигурност. То съществува, за да установи в разумен срок дали има извършено престъпление и кой носи отговорност за него.
Именно затова решението има значение далеч извън случая „КТБ“. То поставя под съмнение един модел на работа, който през последните години често беше критикуван – шумно начало, тежки обвинения, публични изявления и след това години на процесуално бездействие. Ако държавата разполага с достатъчно доказателства, тя трябва да внесе обвинителен акт и да ги защити пред независим съд. Ако не разполага – е длъжна да прекрати производството. Безкрайното разследване не може да бъде заместител нито на обвинението, нито на оправдателната присъда.
Решението съдържа и друг важен сигнал. То показва, че правото на разглеждане на делото в разумен срок не е формална декларация, а реално защитимо право. Независимо дали обществото харесва или не конкретния обвиняем, дали той е известен банкер, политик или обикновен гражданин, стандартът е един и същ. Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека не правят разграничение между „симпатични“ и „несимпатични“ обвиняеми. Именно това отличава правовата държава от държавата на произвола.
Още по-интересен е институционалният ефект от решението. На практика Върховният касационен съд отправя критика към начина, по който прокуратурата организира и контролира продължителните досъдебни производства. Това е индиректно послание, че общественият интерес не се защитава чрез безкрайно висящи дела, а чрез ефективно и навременно правораздаване. Защото всяко забавяне има цена – първо я плащат обвиняемите, а след това я плащат всички данъкоплатци чрез присъдените обезщетения.
Не трябва да се подценява и международният контекст. Европейският съд по правата на човека многократно е осъждал България именно за прекомерната продължителност на наказателните производства. Настоящото решение показва, че вече и българските върховни съдии все по-категорично прилагат тези европейски стандарти и отказват да приемат неопределеното във времето разследване като нещо нормално.
Накрая остава един неудобен, но неизбежен въпрос. Ако след повече от дванадесет години прокуратурата не може да убеди дори Върховния касационен съд, че има реален план за приключване на разследването, колко още години ще са необходими? И ако няма разумен отговор на този въпрос, проблемът вече не е само в конкретното дело. Проблемът е в начина, по който функционира наказателното преследване.
Именно затова решението на ВКС е много повече от присъдено обезщетение от 12 000 лева. То е предупреждение, че времето не може да бъде използвано като процесуален инструмент. Защото в правото забавената справедливост не е просто закъсняла справедливост – тя често се превръща в отказ от правосъдие.
